ПОСЛЕДНИЯТ БРОЙ НА СПИСАНИЕТО


 ТЕМА НА БРОЯ:

МУЗЕЙ НА СОЦИАЛИЗМА: ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА НАСЛЕДСТВОТО

Водещи на броя: Дарин Тенев, Тодор Христов

ПОДСТЪПИ КЪМ СОЦИОАНАЛИТИЧНО ПОНЯТИЕ ЗА МУЗЕЙ НА СОЦИАЛИЗМА

Социоанализата и философското проблематизиране на комунизма: самонаследяването  (Към проблема за един бъдещ виртуален музей на соц-а)

Деян Деянов

Излагане на телата и музеизиране на страданието

Светлана Събева

В залата на личния „съд на историята“ (Илокуциите в дневниците на соц-а)

Тодор Петков

ПОДЕЛЯНЕТО НА СЕТИВНОТО: СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ПРАКТИКИ

Съюзът на художниците и обликът на всекидневието през първата половина на 50-те години на ХХ век

Иван Еленков

Картини в края на бившия режим

Андрей Бунджулов

ИДЕОЛОГИЯ И ИКОНОМИКА

Икономика на дефицита / арбитражна икономика

Тодор Христов

Организиране на социалистическата търговия в България (1954–1963): доктринални противоречия и междуинституционални напрежения

Елица Станоева

ПРОЧИТИТЕ НА СОЦ-НАСЛЕДСТВОТО

Социалните науки в архивите на Държавна сигурност

Лиляна Деянова

Прочитът на комунистическото наследство през несъвпадащото съвпадение: Цветан Стоянов с Юлия Кръстева и Георги Марков

Миглена Николчина

СЕБЕПРЕДСТАВЯНЕ НА СОЦИАЛИЗМА

Дискурсът за Родината като репрезентация на социалистическата идеология: дискурсивни форми и деривации в детски личен дневник от периода 1948–1953 г.

Стойка Пенкова

Санитарната култура: тоалетни предизвикателства

Нина Николова

Съвременното изкуство като ars memoriae: кураторски наративи и политики на паметта за комунистическото минало

Светла Казаларска

АНТИКОМУНИСТИЧЕСКИЯТ ДИСКУРС ДНЕС

Комунизмът е зло

Георги Медаров

Комунизмът е грешка

Жана Цонева

НАШЕТО ИНТЕРВЮ

Отвъд границите на дисциплината: Интервю на Евгения Кръстева-Благоева с Майк Федърстоун

ТЕМА С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Апология на свободата като власт в „първо лице“

Димитър Вацов

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ЗАЛОЗИ НА РЕЛИГИЯТА

За религията, политиката и секуларизма след Шарли Ебдо (публична дискусия)

Свободата на словото и богохулството

Стилиян Йотов

Сайед Котб и радикалният ислям

Петър-Емил Митев

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ

Академичният капитализъм, класациите на университетите и бъдещето на общото европейско научно пространство

Интервю на Румяна Желева с Рихард Мюнх

КЪМ ИЗСЛЕДВАНЕ НА НЕФОРМАЛНАТА ИКОНОМИКА

Минималните осигурителни доходи инструментът, който поляризира общественото мнениев България

Емилия Ченгелова

INMEMORIAM

Веска Кожухарова-Живкова (1938–2015)

Улрих Бек (1944–2015)

Едмунд Внук-Липински (1944–2015)

ПРЕДСТОЯЩО СЪБИТИЕ

Ускоряване – в десинхронизация ли сме? (Професор Хартмут Роза в България)

Антоанета Колева

НАУЧЕН ЖИВОТ

Международна среща „Градско земеделие“ по програма Cost

Дона Пикард

Международна научна конференция „Нови потребителски практики на ХХІ век. Антропологични перспективи“

Цвете Лазова

ОТЗИВИ И РЕЦЕНЗИИ

Посредствеността като рисков фактор (за Дончо Градев, Властта на малкия човек, „Наука и изкуство“, 2015)

Таня Неделчева

„От миграция към мобилност“ до „усядане в мобилността“ (За Анна Кръстева, От миграция към мобилност: политики и пътища, изд. на НБУ, 2014)

Ваня Иванова

Българският социализъм: любови и езици (за Любовта при социализма. Образи, образци, табута. ЦАИ/Рива, 2015)

Албена Хранова

Социалните емпирични изследвания: методологически аспекти (За Социалните емпирични изследвания – методологически аспекти. АИ „Проф. М. Дринов“, 2015)

Валентина Златанова

НОВИ КНИГИ

РЕЗЮМЕТА НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК

СЪДЪРЖАНИЕ НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК

Коментар (2) Посещения: 692

 МУЗЕЙ НА СОЦИАЛИЗМА: ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА НАСЛЕДСТВОТО

Настоящият тематичен брой на Социологически проблеми е подготвен по проект на Института за критически социални изследвания, субсидиран от Фонд „Научни изследвания“ към МОН. Темата на проекта беше „Противоречията на наследството (Стратегии за виртуален музей на социализма)“. Повечето от текстовете в тематичната част на броя бяха представени на заключителната конференция по проекта, проведена в началото на март 2014 г. в Пловдивския университет. Тази конференция беше особен експеримент, при който различните пластове на времето говорят едновременно в едно пространство (а често и от устата на един и същ деятел), без възможност за еднозначно определяне на привилегирована метапозиция. Става дума за представяне на минало, при което миналото обговаря настоящето и помага на настоящето да рефлексира върху себе си. Затова и конференцията имаше особена структура. Традиционни сесии с научни доклади се редуваха с дискусионни студиа, наречени „музей на живо“, където бяха представени особени фрактални точки от наследството на социализма, в частност на 80-те години, които позволяваха да се откроят „възможностите на миналото“. В тези студиа думата беше дадена на участници от онова време, самите те едновременно и „експонати“, и „екскурзоводи“, и „експерти“ – което означава рефлексивно разгъване на език и метаезик, преплетени до точката на неразличимост, където самата тази точка бива едновременно изложена като музеен експонат и заедно с това използвана като формално указване на симптоматиката на наследяването.
Настоящият брой не възпроизвежда структурата на конференцията и няма нейния експериментален характер. Същевременно предизвикателството да се мисли самата възможност за музей на социализма като въпрос към наследството и проблем пред наследяването, като възпроизвеждащ или указващ противоречията на наследството, е запазено и пресича както отделните статии, така и имплицитните връзки между тях.
Музеят би предполагал няколко синхронни, но разнородни движения. На първо място, справяне с миналото: подреждане, архивиране, каталогизиране, накратко, внасяне на ред. Самата идея за проект за виртуален музей на социализма ни беше подсказана от вече извършената работа на Института за критически социални изследвания във връзка със съществуващи архиви, както и създаване и пренареждане на архивни серийни данни. Но внасянето на ред трябва да отчита исторически и социологически определеното измерение на възможни преподреждания, алтернативни възможности за друг ред, което превръща имената на миналото – имена от миналото и имена, с които го назоваваме – в поле на символни борби, на сблъсък на сили, не места на общата памет, а общи места на паметта. Виртуалният музей е виртуален също и доколкото успява да държи сметка за това модално измерение едновременно в алетичен и в деонтичен план (със съответните преплитания на двата плана).
На второ място, музеят предполага визуализиране (и всеки музей разчита на погледа повече отколкото на което и да е друго сетиво), разпределяне на показаното и непоказаното, видимото и невидимото, като преначертава границата между тях. И важен ход на един виртуален музей на социализма би бил да направи видимо, да извади наяве онова, което публично е било невидимо или поне с ограничен достъп на видимост, като обясни логиката, която е ръководела производството и възпроизводството на пространства на невидимост – от архивите на ДС и мрежовите игри до надписите в тоалетните или скритите диалози на интелектуалците отсам и отвъд Желязната завеса.
Но това означава, на трето място, да се имат предвид собствените стратегии за разпределяне на видимостта, характерни за периода, независимо дали става дума за държавно отношение към художници или за измененията в свързването власт/видимост.
На четвърто и последно място, музеят излага и показва. Така той споделя предпоставката, че онова от миналото, което си струва да се покаже, може да бъде показано, че то е изложимо и може да се превърне в експонат. Какво става обаче, когато се излагат тела, когато излагаме собствените си тела, своите афекти, болката си? И какво ако онова, което най-много заслужава да бъде изложено, не е от реда на изложимото, а разказът за него крие прекъсвания, замълчавания, немота? Синкопи и цезури? Тъкмо тази четвърта черта обаче позволява музеят да е също и аналитичен инструмент – за нас самите на първо място. Където самите експонати експериментират и променят музея всеки път по-близо до онова, което ще се е случило.
Тази сложна структура предполага включване на различни гледни точки, които влизат в спор и не се съгласяват едни с други. Атмосферата на открит спор, на дебат беше проникнала конференцията, която организирахме. Надяваме се, че тя е запазена и в този брой.

Дарин Тенев
Тодор Христов

 _________________________________

РЕЗЮМЕТА НА СТАТИИТЕ

 СОЦИОАНАЛИЗАТА И ФИЛОСОФСКОТО ПРОБЛЕМАТИЗИРАНЕ НА КОМУНИЗМА: САМОНАСЛЕДЯВАНЕТО

Деян Деянов

Резюме: Тази статия изисква мислене на границата, при което, бидейки социоаналитик, авторът е длъжен да бъде и философ – както би казал Фуко, критически „онтолог на настоящето и на нас самите“. Тъй като тъкмо философията – и то тъкмо онази, която, както казва той, поставя „въпроса за настоящето като философско събитие, към което принадлежи говорещият за него философ“ (и за формата, в която в критическата онтология на настоящето са сдвоени въпросите за Просвещението и за революцията)– е онази, която може немалко да помогне като съветник на социоанализата в нейните граждански функции. Да ни помогне да проблематизираме „противоречията на наследството“ на обществото, в което живяхме до 1989 г. – общество, което все още доизживява дните си и в нашите собствени фрактализирани идентичности, и в съсипаните съдби на все още живите „врагове на народа“ и „активни борци против фашизма и капитализма“; но и да решим да вложим усилия в разрешаването на тези противоречия, т.е. да се самонаследим успешно (доколкото това е все още възможно). Под „успешно самонаследяване въпреки противоречията на наследството“ се има предвид успешното преодоляване на меланхолното или шизофренно „Аз съм този, който не съм“ или„Аз не съм този, който съм“ на фрактализираната идентичност. Преодоляване, залагащо на тези, които обръщат императива„Стани този, който си!“ към самите себе си – т.е. на тези, които сами отново търсят и – с лични усилия или чрез, както казва Пиер Бурдийо, „асистирана самоанализа“ – откриват себе си; но засягащoвсички нас.

ИЗЛАГАНЕ НА ТЕЛАТА И МУЗЕИЗИРАНЕ НА СТРАДАНИЕТО

 Светлана Събева

 Резюме: В светлината на онзи философски етос, който Деян Деянов нарече „позитивно проясняване на регреса“ – чрез „връщане назад по стъпките на модерността и решаване на противоречията, които сме наследили от нея“ – статията тематизира идеята за музеизиране на страданието на XX век. С фоново знание за „виктиминалната“ конюнктура на паметта и за някои от съществуващите в Европа музеи на комунистическите тайни служби и тези на Холокоста първата част на текста обсъжда мястото на музея в политиките на сетивното. От „феноменотехниките“ на излагане на телата се преминава към проблема за генеалогията на музея от недрата на всекидневието, от „музея на живо“, случващ се като излагане на телата „отдолу“ в пречупени в себе си (фрактални) образи. Втората част на текста скицира два казуса: на руинираните тела, изобразени върху съюзническите плакати за лагерите на смъртта в следвоенна Германия, и на телата-документи, разглеждани въз основа на един предулавящ проблема за досиетата на комунистическата Държавна сигурност – български ментален образ от 1989–1990 г. Статията апробира тезата, че натъкването на „човека като руина“ е конститутивно за т.нар. интертелесна памет и съответно за идентичността на всяко едно „ние“, което назовава общности по съдба.

В ЗАЛАТА НА ЛИЧНИЯ „СЪД НА ИСТОРИЯТА“ (ИЛОКУЦИИТЕ В ДНЕВНИЦИТЕ НА СОЦ-А)

Тодор Петков

Резюме: Личният дневник, бидейки историографско произведение, е и виртуално (в по-широкия смисъл на „въображаемо“) съдилище на „историята на настоящето“. Сред обвиняемите в това съдилище авторът на дневника заема специфично място: едно от историческите му деяния му е писането на самия дневник и провеждането на целия този квазисъдебен процес. Илокутивните сили на всички казвания в този „съд“ зависят на първо място от упълномощеността на автора, от неговата авторизационна идентичност, придадена чрез действието на функциите на легитимния дискурс по Бурдийо и Деянов, и от действието на времево модализираната ретрибутивна функция: каква ще е идентичността на онзи, който действа сега, е въпрос на проактивна времева модализация, при която всички тези функции се отпращат в бъдещето, а какво се полага сега на този, който ще има тази идентичност, вече представлява онази специфично усложнена – проактивно-ретроактивна – времева модализация, която се отнася до автора на дневника. В дневниците на социализма поддържането на легитимна утвърдителна идентичност на автора става по перманентно действащ практикологически модус поненс, като не резултатът, а самото това перманентно действие, доколкото остава в официалната истина на социализма, е упълномощаващо за провеждания от него „съд на историята“.

Copyright © 2012 sp-bg.eu. All Rights Reserved.