Резюме: Общите тенденции и процеси на развитие на образованието са предмет на философията на образованието, която на свой ред задава методология на образованието. От една страна, философията на образованието се основава на обща онтологична рамка, с помощта на която обясняваме света. И тъй като нито природата, нито обществото са статични, а са силно променящи се, в днешно време все повече се налага схващането, че общата онтологична рамка трябва да представлява динамична онтология. От друга страна, теорията на образованието е част от общата картина на света и е зависима от общата онтологична картина. Динамичната онтология не е затворена в себе си абстрактна теоретична система, а има приложен характер, и теорията на образованието е едно от приложенията на общата динамична онтология. Компетентностите, на които трябва да бъдат обучавани учащите се, не са нещо дадено и постоянно веднъж завинаги; те се променят в зависимост от духа на времето, в което живеем, т.е. те са процеси и съставляват една динамична система, като се подчиняват на закономерностите на онтологията на динамичните системи. Ключовите компетентности, които трябва да се развиват в днешното образование, играят ролята на основни категории (представляващи процеси) в теорията на образованието, която пък на свой ред е приложна онтология на общата онтологична рамка на света, в която основните категории са процеси съгласно динамичната онтология. Общата динамична онтологична рамка на света е обща онтология, представляваща методологична рамка за динамичната онтология на образованието, представляваща онтология на областта, подчинена на общата онтология и представляваща нейно приложение в сферата на образованието. Целта на настоящата статия е да обясни и аргументира подробно тези процеси и да покаже как въз основа на посочената методология може по-успешно да се реализира иновативно образование.

Abstract: The general tendencies and processes of development of education are the subject of philosophy of education, which defines methodology of education. On the one hand, philosophy of education is based on the general ontological framework with the help of which we explain the world. However, neither nature nor society are static, but are greatly changing, so the view is imposed in our days that the general ontological framework should be a dynamic ontology. On the other hand, theory of education is a part of the general picture of the world and is dependent on the general ontological picture. Dynamic ontology is not a closed in itself abstract theoretical system, but has applying nature, and theory of education is one of the applications of the general dynamic ontology. The competencies that should be learned by the pupils are not something given and constant once and forever; they change depending on the spirit of the epoch in which we live, i.e. they are processes and compose a dynamic system subordinating to the laws of the ontology of dynamic systems. The key competencies that should be developed in today’s education play the role of basic categories (being processes) in the theory of education, which in its turn is applied ontology of the general ontological framework of the world, in which the basic categories are processes according to the dynamic ontology. The general dynamic ontological framework of the world is general ontology that is the methodological framework for the dynamic ontology of education, which in its turn is a domain ontology subordinated to the general ontology and being its application in the sphere of education. The purpose of the present paper is to explain and to argue in detail these processes and to demonstrate how innovative education can be realized more successfully on the basic of the explained methodology.

Резюме: Тази статия изследва творческия процес като фактор в преподаването за насърчаване на креативното мислене на учащите. Представя се кратък обзор на основни принципи и възгледи от философия на творчеството. Изследва се как различните етапи на творческия процес – от инкубацията и идеализацията до реализацията и оценката – са интегрирани и тествани в образователния контекст. Обръща се внимание на методи и техники, които стимулират креативното мислене и сътрудничеството в класната стая. Разглеждат се нови възможности за внедряването на творческия процес в образованието на бъдещето с цел развитието на учениците като самостоятелни и иновативни мислители.

Abstract: This article explores the creative process as a key factor in teaching aimed at fostering students’ creative thinking. It presents a brief overview of fundamental principles and perspectives from the philosophy of creativity. The article examines how the various stages of the creative process – from incubation and ideation to realization and evaluation – are integrated and tested within the educational context. Attention is given to methods and techniques that stimulate creative thinking and collaboration in the classroom. New opportunities for incorporating the creative process into future education are discussed, with the goal of developing students into independent and innovative thinkers.

Резюме: Статията има за цел да представи три до голяма степен свързани по концепция съвременни образователни модела, целенасочено развиващи креативното, критическото и аналитичното мислене и съответните компетентности: този на въплътеното образование, на „енактивираното“ образование (образованието чрез интендирано действие) и на кинестетичното образование. Моделите са благодатни за съпоставителен анализ, тъй като и трите се отличават с ярко изразена феноменологична концептуална основа, която определя съответно и подхода на настоящия анализ: ако 1) концепцията за въплътеното образование акцентира върху образованието и обучението, базирани на опита на тялото, движението и сетивността като първи инструменти за когнитивно развитие в съвременния свят (Галахър, Керстинг), то 2) енактивистката концепция (Варела, Томпсън и Рош; Хуто; Юргенс) поставя фокус върху „пораждането“ на значими области чрез дейността, деятелността на организма във взаимодействие с неговата среда, а 3) кинестетичната концепция (Шийтс-Джонстън, Ленгел и Кучала) защитава примата на движението пред въплътеността и енактивизма, тъй като последните представляват единици опит и преживяване, но липсва обяснение как тези единици придобиват континуитет, каквото обяснение можем да открием в идеята за движението като основа на опита.

Abstract: The article aims to present three contemporary educational models, conceptually related to a great extent, that purposefully develop creative, critical and analytical thinking and the corresponding competencies: that of embodied education, of „enactivated“ education (education through intended action), and of kinesthetic education. The models are beneficial to comparative analysis, as all three are distinguished by a clearly expressed phenomenological conceptual basis, which accordingly determines the approach of the present analysis: if 1) the concept of embodied education emphasizes education and training based on the experience of the body, movement and sensory perception as the first tools for cognitive development in the modern world (Gallagher, Kersting), then 2) the enactivist concept (Varela, Thompson and Roche; Hutto; Jurgens) focuses on the „generation“ of significant areas through the activity, the activity of the organism in interaction with its environment, and 3) the kinesthetic concept (Sheets-Johnston, Lengel and Kuchala) defends the primacy of movement over embodiment and enactivism, since the latter represent units of experience, but there is no explanation of how these units acquire continuity, which explanation we can find in the idea of movement as the basis of experience.

Резюме: Игрите са добре приет обучителен метод за деца в ранна възраст, но що се отнася до по-късното и комплексно образование, те сякаш изостават за сметка на други практики. Преживяванията и действията на играчите, увлечени в играта, могат да ги ангажират не само на съзнателно, но и на емоционално ниво. В контекста на дигиталните игри подобно увличане довежда до критичен анализ на ситуацията, в която са попаднали играчите, с което започва и процес на критическо мислене. Положенията, в които се оказват играчите в дигиталното пространство, дават своеобразна среда и възможност за анализ и развиване на критическата мисъл, каквито биха били невъзможни в реална среда.

Abstract: Games are a well-accepted learning tool for young children, but when it comes to later and more complex education, they seem to fall behind other practices. The experiences and actions of players involved in games can engage them not only on a conscious but also on an emotional level. In the context of digital games, such involvement leads to a critical analysis of the situation the players find themselves in, which begins a process of critical thinking. The situations that players come across in the digital space provide a unique environment and opportunity for analysis and the development of critical thought, which would be impossible in a real environment.

Резюме: Промените в обществото се отразяват на училището като институция и тя се превръща в огледален образ на проблемите, които съпътстват прехода на българското общество от комунистически към демократичен тип политическо управление и на трудния път от парадигмата на властта към парадигмата на участието в училището (Petrov, 2003). Въпреки съществуващите ценностни различия в обществото, предположението на автора е, че повишаването на участието на различните участници в образователния процес и рефлексията върху смисъла и очакваните резултати от училищното образование биха освободили натрупаното напрежение в системата и биха довели до консенсусни политики и ясно очертани граници и отговорности на участниците в процесите на обучение и възпитание на децата. Проведеното по инициатива на автора проучване сред учители и родители разкрива съществени различия в очакванията за целите, темите, методите и принципите на преподаване в училище и едновременно с това необходимост от „открит разговор“ и „реален диалог“ (по думите на респондентите) с цел адекватна реакция на настъпващите промени в обществото и намиране на баланс между гледните точки и позициите на различните участници както на ниво училище, така и на регионално и национално ниво. Въпреки риска провеждането на обществен разговор да бъде поредната форма на демократичност, зад която се реализира по същество авторитарно управление, статията защитава идеята за създаване на „условия за активни и демократично функциониращи общности“ (MON, 2016) в училище и в обществото при зачитане на ценностните, политическите и поколенческите различия в търсене на най-добрия обществен интерес.

Abstract: Changes in society are inevitably reflected within the school as an institution, turning it into a mirror of the challenges accompanying Bulgaria’s transition from a communist regime to a democratic political system. This transformation also marks a difficult shift from an authority-based to a participation-based paradigm in education (Petrov, 2003). Despite persistent value-based divisions in society, the author argues that greater involvement of stakeholders in the educational process – coupled with critical reflection on the goals and expected outcomes of schooling – could alleviate systemic tensions and support the development of consensus-driven policies, as well as clear delineation of roles and responsibilities among all actors involved in the upbringing and education of children. A study conducted by the author among teachers and parents reveals significant discrepancies in expectations regarding the aims, content, methods, and guiding principles of school education. At the same time, it highlights a shared need for an „open conversation“ and „genuine dialogue“ (as expressed by respondents) to adequately address ongoing societal changes and to reconcile differing perspectives – at the school level and beyond, extending to regional and national policymaking. Although initiating such public dialogue risks becoming a performative act – a mere formality masking continued authoritarian practices – the article advocates for the creation of genuine conditions for „active and democratically functioning communities“ (MON, 2016), both within schools and across society. These communities should be capable of embracing political, generational, and value-based differences in pursuit of the common good.

Резюме: В своята книга Дързостта на надеждата и в свои речи като президент на САЩ Барак Обама предупреждава, че дефицитът на емпатия е по-опасен за американското общество, отколкото федералния дефицит (Obama, 2008; Zhou, 2022). В контекста на увеличаващата се младежка агресия, подриването на авторитета на учителската професия, опасността от развиване на депресивни състояния и други деструктивни психопаталогии, прогресивно нарастващата атомизация и тревожните нива на разделение в българското общество, намалената способност да се провеждат качествени дебати по значими теми, вероятно би било градивно да се обърне повече внимание на възможностите за дискутиране на идеи за програми в образователната система, посредством които да се усили емпатията в обществото и да се предприемат действия за подобряване на грижите за менталното здраве на учителите, учениците и родителите. Нуждата от усилване на емпатията у българските ученици бе потвърдена след резултатите от изследването PISA (2022). За промяната на тази тенденция e необходимо повишаване на социално-емоционалната компетенция в учебните заведения. Това включва подобряване на диалога между учители, ученици и родители. Този текст преглежда някои научни изследвания, подкрепящи твърдението, че изучаването на социални и хуманитарни науки допринася за повишаване на емпатията у учащите, както и подчертава ключовата роля на социално-емоционалната компетенция за развитието на образователната система.

Abstract: In his book The Audacity of Hope and in his speeches as President of the United States, Barack Obama warns that the empathy deficit is more dangerous to American society than the federal deficit (Zhou, 2022; Obama, 2008). In the context of increasing youth aggression, the undermining of the authority of the teaching profession, the risk of developing depressive states and other destructive psychopathologies, the progressively growing atomization, and the alarming levels of division in Bulgarian society, as well as the reduced ability to conduct meaningful debates on important issues, it may be constructive to pay more attention to the possibilities of introducing programs in the educational system aimed at enhancing empathy in society and taking action to improve mental health care for teachers, students, and parents.The need to strengthen empathy among Bulgarian students was confirmed by the results of the PISA (2022) study. Changing this trend requires the enhancement of social-emotional competence in educational institutions. This includes improving dialogue between teachers, students, and parents. This paper reviews several scholarly studies that support the claim that the study of social sciences and the humanities contributes to the development of empathy among students, and it further emphasizes the crucial role of social-emotional competence in the advancement of the educational system.

Резюме: Статията цели да установи подхода на законодателя към съдържанието на задължителната подготовка, като се основава на теоретичния модел на Герт Биеста, който използва три функции на образованието – квалификация, социализация и субектификация. Аналитичният фокус попада върху Държавният образователен стандарт за общообразователната подготовка1, където детайлно са описани всички „изисквания за резултати“ към учениците от I до XII клас, и указва кои изисквания формират деветте ключови компетентности, въведени през 2016 г. И докато нормативните цели за развитието на компетентностите изглеждат балансирани, то в заложените изисквания преобладава подчертано фокусът върху квалификацията и много по-малко – върху социализацията и субектификацията. Българското образование се съсредоточава върху ученето и в много по-малка степен – върху изграждането на личности и пространства за самоизява. Анализът установява значителни вътрешни противоречия в Наредбата, като извеждането на математиката до позицията на „свръхпредмет“, водещ при формирането на осем от деветте компетентности, вкл. на компетентностите по български език, социалните и гражданските компетентности и инициативността и предприемачеството. Тези онагледявания подриват стойността на компетентностния подход и потвърждават, че образованието е насочено към „учене заради самото учене“, явление, наричано от Биеста learnification. На заден план остава изграждането на личности в процеса на образование.

Abstract: he paper aims to uncover the legislator’s approach to the content of compulsory education, drawing on Gert Biesta’s theoretical model, which uses three functions of education – qualification, socialization and subjectification. The analytical focus falls on the State Education Standard for General Education, which details all the “performance requirements” for students from Class I to XII, and indicates which requirements contribute to the nine key competencies introduced in 2016. And, while the normative goals for the development of the competencies seem balanced, the requirements are dominated by a strong focus on qualification and much less on socialization and subjectification. Bulgarian education focuses on learning and, to a much lesser extent, on building personalities and spaces for self-expression. The analysis identifies significant internal contradictions in the Regulation, such as the relegation of mathematics to the position of a ‘super-subject’ leading the formation of eight of the nine competences, including the competences of the Bulgarian language, social and civic competences, and initiative and entrepreneurship. These illustrations undermine the value of the competence approach and confirm that education is geared towards ‘learning for learning’s sake’, a phenomenon referred to by Biesta as learnification. What remains in the background is the development of personalities in the process of education.

Резюме: Теоретичните модели изобщо, освен опростени, схематични репрезентации на изследвани явления, системи или процеси, са и средство за изучаване на тяхната същност като аспекти от действителността. В този смисъл са прегледани всеобщи модели на педагогическо взаимодействие като обекти на изучаване и проектиране, залегнали в уводната дисциплина при бакалаври в професионално направление „Педагогика“. Представен е авторски концептуален модел, който включва, като системни елементи на педагогическото явление, образователния контекст – в частност институционалния, социалния и приложния, който има за предмет на изследване и проектиране курсове с интердисциплинарно съдържание, каквото е гражданското образование например. Моделът е разработен и апробиран в рамките на приложно изследване (2015–2018), чиято интервенция е обучение по предприемачество за устойчиво развитие с предшестващ модул за обучение на обучители. Основната теза е, че за да бъде създаден дизайн на отворено и обърнато към „живия живот“ обучение, следва да се анализират и операционализират даденостите на тези три контекста, откъдето да се извличат реалистични и близки до учащите учебни ситуации и ресурси.

Abstract: Theoretical models in general, besides simplified schematic representations of studied phenomena, systems, or processes, are also a means for studying their essence as elements of reality. In this sense, general models of pedagogical interaction are reviewed, particularly as objects of study and design, found in the introductory course for undergraduates in the vocational field of Pedagogy. An author’s conceptual model is presented here, which includes, as systemic elements of the pedagogical phenomenon in focus, the educational contexts namely – the institutional, the social, and the applicatory ones – that constitute objects of study and design for courses with interdisciplinary content, such as civic education, for example. The thesis is that in order to design for open and real-life-oriented learning, the given characteristics of these three contexts should be explored and operationalized, from which realistic and close-to-learners situations and resources for instruction can be derived. The model was developed and piloted within an applied research project (2015–2018), whose intervention was entrepreneurship training for sustainable development with a train-of-trainers module.

Резюме: В контекста на компетентностния подход в образованието статията изследва възможностите за справяне с характерната за съвременните общества несигурност чрез култивиране на компетентност за толерантност към неопределеността и за справяне с несигурността, неопределеността и риска. Търсят се допирни точки между два модела – Референтна рамка на компетентности за демократична култура (2016) и ЕнтреКомп (2018), която систематизира компетентностите за предприемачество. Анализират се наличните в двата модела дескриптори за оценка на степента на владеене на избраната компетентност. Обосновава се хипотезата, че използването на казуси в преподаването е подходяща техника за култивиране на конструктивно справяне с несигурността. Чрез коментар на автентичен ученически анализ на граждански казус и формулировките и очакванията към казус в рамките на матурата по предприемачество се индикира, че гражданските казуси в момента изглежда са по-отворени към развиване на предприемачески компетентности, отколкото предприемаческите казуси към гражданските компетентности. Актуалната асиметрия в преподаването на граждански и предприемачески компетентности може да бъде преодоляна чрез систематично използване на наличните модели и дескриптори за разработване на учебни дейности, за оценка и самооценка в режим на интерсекционален диалог и взаимодействие.

Abstract: In the context of the competence approach in education, the article explores the possibilities of dealing with the uncertainty as a characteristic of contemporary societies by cultivating competence for tolerance of ambiguity and for dealing with uncertainty, ambiguity and risk. It looks for points of convergence between two models – the Reference Framework of Competencies for Democratic Culture (2016) and EntreComp (2018), which systematize competencies for entrepreneurship. The descriptors available in the two models are analysed to assess the degree of proficiency in the selected competence. The hypothesis that the use of case studies in teaching is an appropriate technique for cultivating constructive coping with uncertainty is justified. By commenting on an authentic student analysis of a civic case study and the wording and expectations for a case study within the entrepreneurship matriculation, it is indicated that civic case studies currently appear to be more open to developing entrepreneurial competencies than entrepreneurial case studies to civic competencies. The current asymmetry in the teaching of civic and entrepreneurial competencies can be addressed by systematically using the available frameworks and descriptors to develop learning activities, assessment and self-assessment in a mode of intersectional dialogue and interaction.

Резюме: Статията анализира въпроса за началото на демократичните промени в България в контекста на асимилационната кампания срещу българските турци и връщането на техните граждански права в самия край на 1989 г. Решението не е посрещнато еднозначно в българското общество, а протестите срещу него поставят под съмнение гражданския характер на промените, защитавани и отстоявани от Съюза на демократичните сили. Както показват и неизследваните до този момент документи, ситуацията облагодетелства в най-голяма степен Българската социалистическа партия, която успява да се възползва от обществените страхове, за да спечели първите свободни избори и така да се легитимира като пълноправен участник в демократичните процеси. Това отдалечава България от общите тенденции в посткомунистическото развитие на страните от Централна Европа.

Abstract: The article analyzes the problem of the beginning of post-communist democratization in Bulgaria in the context of the assimilation campaign against Bulgarian Turks in the late 1980s and the return of their civil rights at the very end of 1989. Since that decision was not well received by some sections of Bulgarian society, the protests that erupted after it called into question the civic nature of the demands proclaimed and defended by the liberal Union of Democratic Forces. As the hitherto unexamined archival documents show, it was the Bulgarian Socialist Party that benefited most from this situation, since it managed to exploit public fears to win the first free elections and thus legitimize itself as a full participant in democratic processes. This distanced Bulgaria from the general trends of post-communist development in the countries of Central Europe.

Резюме: Текстът представя резултатите от изследване на взаимоотношенията между Главната прокуратура в България и телевизии в периода 2012–2024 г. На пръв поглед двуполюсният модел на медийна собственост, свързана с политически партии, отдавна е останал в историята на прехода към демокрация в България. Симулацията на двуполюсен бизнес модел в интернет изданията, Фейсбук и туитър и дигиталните телевизии обаче ражда двуполюсна диктатура на посланията, от която печели само организираната престъпност, тъй като главният прокурор се превръща в медийна фигура без особена реална власт. Особено в мандата на Иван Гешев натискът върху медиите е двустепенен – критика срещу медиите и непрестанно режисиране и подаване на информация, която част от журналистите копират. В резултат „недосегаемите“ стават и публично недосегаеми, защото дори качествените издания не искат да се вписват в двузначните и понякога заблуждаващи послания на Главната прокуратура. Съдът е представен като слаба институция, напълно зависима от работата на прокуратурата. Това затваря изкуството за водене на спор, както го нарича Кристофър Лаш (Lash, 1997), и в медиите се говори за „справедливост“, „морал“ и „правен ред“, сякаш те са еднозначни за всички и сякаш нормата не се променя с промените в обществото.

Abstract: The text presents findings from a study examining the relationships between the Prosecutor General’s Office in Bulgaria and television media during the period 2019–2024. At first glance, the bipolar model of media ownership associated with political parties seems to have long since become a relic of Bulgaria’s transitional period to democracy. However, the simulation of a bipolar business model through internet outlets, Facebook, Twitter, and digital television creates a bipolar dictatorship of messaging. Only organized crime benefits from this situation, as the Prosecutor General becomes a media figure with limited actual power. Particularly during Ivan Geshev’s tenure, media pressure occurs on two fronts: criticism aimed at media outlets, and the continual orchestration and dissemination of information, which some journalists merely reproduce. Consequently, the „untouchables“ become publicly untouchable, as even reputable media outlets avoid engaging with the ambiguous and sometimes misleading messaging from the Prosecutor General’s Office. The judiciary is portrayed as weak and entirely dependent on the Prosecutor’s Office’s performance. This phenomenon eliminates what Christopher Lasch describes as the art of argumentation, with media discussions about „justice,” „morality,” and „legal order“ suggesting these concepts are universally understood and stable, despite societal changes affecting their interpretation.

Резюме: Текстът представя критически преглед и разбор на посмъртното издание на съчиненията на българския философ и марксист Бернард Мунтян. Проследяват се пресечно основните тематични раздели на книгата, с подчертан фокус както върху оригиналните и марксистко-ревизионистки приноси на автора преди и след края на държавния социализъм в България, така и върху ретроградните и нерефлектирани тенденции у фигурата на социалистическия хуманист. Подчертани са постиженията на ранната рецепция на съветското присвояване на кибернетиката и важността на научно-техническата революция за развитието на социалистическия хуманизъм, както и следперестроечната уникалност на авторовата критика на либерализма и прехода към либерална демокрация и хомологизирането ѝ с „капитализъм“. Обсъжда се и оформянето образа на Мунтян по ретроактивен начин като публичен и глобален интелектуалец и теоретик на „постистината“.

Abstract: The following text is a critical review and overview of Bulgarian philosopher and Marxist Bernard Muntyan’s post-humously published works. The text transversally traces the book’s main thematic strands, with an emphasis put on both original and Marxist-revisionist contributions of the author before and after the end of Bulgaria’s state socialism, and the retrograde and unreflected tendencies within the figure of the socialist humanist. Emphasis is given on the achievements relevant to the early reception of the Soviet appropriation of cybernetics and the importance of scientific-technical revolutions for the development of socialist humanism, as well as the post-Perestroika uniqueness of the author’s critique of liberalism, and the transition to liberal democracy and its homologization with „capitalism“. A discussion is also offered on the retroactive shaping of Muntyan’s image as a public and global intellectual of „post-truth“.

Резюме: Настоящата статия представлява опит за съвременен прочит на публикации на Теодор В. Адорно от 1946 и 1951 г., посветени на пропагандата и базирани върху класическата брошура на З. Фройд за психологията на масите от 1922 г. В нея се прави преглед на употребата на термина „пропаганда“ от страна на Адорно в различни контексти, което кореспондира на засиления интерес към темата в най-различни теоретически традиции и политически практики преди, по време и непосредствено след Втората световна война. След това се извеждат акценти от прилагането на психоанализата върху социалната психика, които са усвоени от Франкфуртската школа и са използвани – най-вече от Адорно – за ревизия както на основни категории на марксизма, така и на доверието му в класовото съзнание на пролетариата като субект и двигател на историческата еманципация.

Abstract: Тhis article is an attempt at a contemporary reading of Theodor W. Adorno’s publications from 1946 and 1951 on propaganda, based on S. Freud’s classic essay on the psychology of the masses from 1922. It reviews Adorno’s use of the term „propaganda“ in various contexts, which corresponds to the increased interest in the topic in a variety of theoretical traditions and political practices before, during, and immediately after World War II. It then draws out highlights from the application of psychoanalysis to the social psyche, which were absorbed by the Frankfurt School and used – especially by Adorno – to revise both the basic categories of Marxism and its trust in the class consciousness of the proletariat as the subject and engine of historical emancipation.

Резюме: В ръкопис от 1966 г., озаглавен Философският дискурс, Мишел Фуко се занимава с въпроса какви са предпоставките да се занимаваме с философия. И развива провокативната теза, че философът диагностицира настоящето и мястото си в него. За разлика от учения, който се фокусира главно върху метода на изследване, или човека на изкуството, който се посвещава на свободното творчество. Тук разбирането на Фуко за същността на философията е сравнено със сходни проекти на други автори от същия период. Предлага се извод, че понятието „философски архив“ е не само прекурсор към бъдещото развитие на теоретическите нагласи на Фуко в полза на генеалогията и на връзката знание – власт, но и инструмент за критично осмисляне на история на философията.

Abstract: In a 1966 manuscript entitled Philosophical Discourse, Michel Foucault addresses the question of what are the prerequisites for engaging in philosophy. He develops the provocative thesis that the philosopher diagnoses the present and his place in it. In contrast to the scientist, who focuses mainly on the method of research, or the artist, who dedicates himself to free creativity. Here, Foucault’s understanding of the essence of philosophy is compared with similar projects by other authors of the same period. The conclusion is proposed that the concept of „philosophical archive“ is not only a precursor to the future development of Foucault’s theoretical attitudes in favour of genealogy and the relationship between knowledge and power, but also a tool for critically interpreting the history of philosophy.