Настоящият тематичен брой „Свидетелство и архив: контексти на микроисторията“ трябва да се чете заедно с предстоящия (който ще бъде публикуван като специално издание на списанието под надслов „Свидетелство и архив: между микроистория и социология“ - Вж. Специален брой /2011). Двата броя са ключов компонент от издателската стратегия на проекта Кризи на националната идентичност: ресурси на микроисторията като изследователска, етическа и гражданска парадигма, която е неразделно свързана с неговата научна програма Свидетелство – документ – архив.

Нека подчертаем, че залогът на научната програма Свидетелство – документ – архив е както в оспорване на монопола на една или друга хуманитарна или социална наука върху интерпретациите на миналото, така и в разконспириране на нормализиращите въздействия на теорията върху изследователските практики, чийто предмет е онова, което микроисториците назовават „опит с лично име“.

Когато настояваме за отваряне на „другите архиви“, обвързвайки ги с „парадигмата на травмата“ (вж. рубриката „Другите архиви: парадигмата на травмата“), ние не настояваме за разкриване на някакви уникални, различни, нови архиви, които лежат някъде складирани, пазейки в себе си „истината“ за миналото, а поставяме акцент както върху архива като преживян опит, така и върху натъкването на архив като случване между изследователя и неговия предмет в модуса на засегнатостта.

Затова тук експлицираме микроисторическата парадигма и като ефект на една друга „засегнатост“, отваряйки нейния собствен архив. Дълго време микроисториците са упреквани, че онова, което правят, не е наука, че въвеждат в занаята на историка настроението на „фланьора“ (Бенямин), страстта на антикваря, метода на „детектива“ (Кракауер), че превръщат в публичен „частния“ протокол на изследователската практика (нейните съмнения, колебания, несигурности), оставяйки празнините в „документацията“ като самоговорещи за фрагментарността на опита, и така поставят под съмнение фундиращия за дисциплината патос за някаква „тотална история“, за изследване на „миналото такова, каквото е било“ (вж. статията на Карло Гинзбург). Но тъкмо тези критики правят трудно видими основните залози на микроисториците – усилието им да превърнат историята в социална наука, която в съгласие с тревожността на останалите социални и хуманитарни науки поставя въпроса за „условията за мислимост на историята и историографията“ (вж. позицията на Карло Гинзбург в дебата относно книгата на Де Мартино Краят на света). Усилие, което е предпоставка за създаване на общия изследователски фон за случващата се интердисциплинарност, в случая – през споделяне на Киркегоровото настояване за „въвеждане на индивида в историята чрез мисленето щ през призмата на екзистенциални категории“. Тази споделеност очертава и общия експериментален контекст на конвергиращи изследователски интереси, удържащи – явно или скрито – понятието за „практическо историческо“, ключово за разбирането на съвременните методологически търсения (вж. статиите на Хейдън Уайт и Райчо Пожарлиев).

Като проблематизира основния комплекс „свидетелство – документ – архив“, този тематичен брой не само очертава дългия път на разбирателство между микроистория и психоанализа, но и отчита неговия ефект: интелектуалната смелост да се изследва миналото като „мрежа от следи, които казват нещо различно от това, което всъщност казват“. Още първата статия в броя – на Яня Йерков, поставя на фокус национално болезненото през един терапевтичен ракурс, снабдяващ историческото поле с различна реторика. Така както подетият от Емил Григоров „въпрос за правилния живот“ и философстването на Петър Горанов за моралните предели на „себе си“ отварят различен пункт на засрещане на микроистория и философия върху неконвенционален тематичен регистър: практическото минало.

 Оставайки в контекстите, пораждали нагласите на микроисторията (вж. рубриката „Рефлексии“), нека с известна ирония припомним иначе сериозните думи на Фройд, че „научните изследвания... са само страничен успех на терапевтичните усилия, затова научните постижения често са най-значителни в случаи на неуспешно лечение“. Отказвайки се от претенциите за ценностна неутралност, от дистанцираността спрямо изследвания предмет, която изисква обективиращата нагласа, микроисториците приемат предизвикателството да бъдат, така да се каже, уязвими за предмета си. Те не изтласкват и не оставят непроблематизирана във всекидневната си практика онази Ницшеанска етика, която настоява да си даваме сметка за историчността на „благоговението пред истината и строгостта на научните методи“, и в макар и нетематизирано съгласие с Фукоанската нагласа проблематизират „другите архиви“ като своеобразен ‘теоретичен архив’ на самата наука: „...пристрастието на учените, фанатичните и безкрайни спорове между тях, съперническия дух и личните омрази, които в хода на тази борба бавно коват оръжията на разума“.

Затова двайсет и пет години по-късно в размислите върху знаменитото си есе Карло Гинзбург говори за онзи тогава неизказан „трети пласт“, зад който прозира властовата сянка на наследството и името на бащата, от които той не може да се изплъзне; точно така, както Уилям Фокнър не може да се освободи от своята Кеди (вж. статията на Кристи Ришой), Гоце Смилевски – от сестрата на Фройд, а Веселин Бранев или Ясна Котеска – от миналото на преследвания човек. В този смисъл микроаналитичното изследване започва именно в онези точки на съафектиране между изследовател и изследователски предмет, в които науката сякаш престава да бъде наука, а ученият – парадоксално – сякаш престава да бъде учен.

И препращайки отново към Фройд, бихме казали, че шансовете на микроанализа са тъкмо там, където т.нар. „научни методи“ претърпяват неуспех. Казано по друг начин: там, където науката е готова да се подложи на терапия. Затова залогът на микроисторията – такава, каквато се представя тук – е саморефлексивността.

Заедно с товав проекта Кризи на националната идентичност: ресурси на микроисторията като изследователска, етическа и гражданска парадигма микроисторията се отстоява като интердисциплинарна изследователска нагласа, но и като публична комуникативна практика с подчертани етически и естетически измерения, която пледира за нова историческа рефлексивност на гражданското общество. Неслучайно в този брой са подбрани текстове с най-различна изследователска ориентация (историческа, социологическа, философска, психоаналитична, литературна), които обаче препращат един към друг, като по този начин очертават интердисциплинарното поле, в което се конституира микроисторията. Такава бе и целта на провокирания от нас дебат около тезата на Хейдън Уайт (вж. „Към дебата за Практическото минало“), както и дискусията върху сборника Принудени текстове между рецензента на книгата и нейния автор (вж. рубриката „Бележки по полетата“).

И не на последно място подбраните текстове имат и друго интеграционно ядро: те намекват за онази креативна меланхолия (Флатли), породена от някаква загуба, която създава „естетически практики, превръщащи едно отношение към загубата в друго“, каквото всъщност е самата микроистория. Накратко, тук искаме да представим тази микроистория, която се вълнува и от субекта на социалните и хуманитарните науки, следователно споделя етическата нагласа, за която „признаването на друг модус на биване-в-света“ се превръща в „начин да трансцендираме нашия собствен такъв“ (вж. рубриката „Морално минало и етическа критика“ и подрубриките „Архив“).

С. Димитрова, Н. Николова, С. Събева

Тема на броя:

Свидетелство и архив: контексти на микроисторията

Водещи на броя: Снежана Димитрова, Нина Николова, Светлана Събева

Другите архиви: парадигмата на травмата

Субект на една история, субект на историята: какъв е възможният изход от травмата?

Яня Йерков

Архив, травма, помирение

Ясна Котеска

Едно възможно досие на Фройд в нацисткитеслужби за сигурност

Гоце Смилевски

„Само един свидетел“ – загуба, меланхолия, архив (биографичният случай Дорина Илиева-Симпсън)

Снежана Димитрова

Архив

Към дебата за книгата на Ернесто де Мартино Краят на света

Карло Гинзбург

Саморефлексии

Размисли върху една парадигма, двайсет и пет години по-късно

Карло Гинзбург

Да превърнем в изкупителна жертва Кеди, да превърнем в изкупителна жертва себе си

Кристи Ришой

Мане, Флобер и Мишле

Роже Шартие в разговор с Пиер Бурдийо

Морално минало и етическа критика

Практическото минало

Хейдън Уайт

Изяждането на дивите животни (исторически разрез)

Райчо Пожарлиев

Игра на личност. Упражнение по демитологизация на един безспорен мит

Петър Горанов

Въпросът за правилния живот

Емил Григоров

„Господи, дай ми настоящето, без да бъда погълнат от него“

Снежана Димитрова и Нина Николова в разговор с Веселин Бранев

Архив

Един аутсайдер привлича вниманието. Относно Чиновниците на З. Кракауер

Валтер Бенямин

Към дебата за Практическото минало

„Можем да изследваме ... следите ... на миналото, ... но не самото минало“

Хейдън Уайт, Емил Григоров, Ивелина Иванова, Ясна Котеска, Яня Йерков

Социология на екологията

Опазване на природата: стратифицираното обществено мнение

Румяна Стоилова, Франциска Биери

Афективност и овещняване

Преразглеждане на „овещняването“

Аксел Хонет

Бележки по полетата

Самокритиката, отнемането и субективната истина

Тодор Христов

Реплики и проблеми около Принудени текстове

Пламен Дойнов

Една полезна провокация

Димитър Григоров

Нашето интервю

Какво прави социологията жизнена в дългосрочен план?

Интервю на Георги Димитров със Сали Хилсмън

In memoriam

Даниъл Бел (1919–2011)

Рецензии и отзиви

Заличаване и възкресение – за присъдените вини и за съпреживяната невинност

Петя Кабакчиева

Живот в две измерения

Росица Любенова

Нов щрих в социологическото изследване на локалната общност

Валентина Миленкова

Въпроси към една социология на безпрецедентното

Андрей Бунджулов

Научен живот

Кръгла маса „Професията на изследователя в съвременните условия на единен европейски пазар на труда“

Анета Сакалова

Юбилеен 35-ти конгрес на Германското общество по социология

Теодора Карамелска

Международна конференция „Каква социална критика днес? Около Люк Болтански и Аксел Хонет“

Димитър Божков, Леа Вайсова

Нови книги

Резюме на статиите

СУБЕКТ НА ЕДНА ИСТОРИЯ, СУБЕКТ НА ИСТОРИЯТА: КАКЪВ Е ВЪЗМОЖНИЯТ ИЗХОД ОТ ТРАВМАТА?

Яня Йерков

Статията си поставя за цел да проблематизира дискурса относно идентичността в българската наука, като се опира на лаканианския психоаналитичен дискурс, прокламиращ връщането към Фройд. В основата й стои схващането, че всеки колектив функционира като индивид и следователно поведението на една група може да се анализира така, като че ли става дума за отделен индивид. Историята на един народ, подобно на историята на индивида, е представена чрез поредица от травматизми, които би трябвало да я характеризират като единствена по рода си. Субектът на Историята се стреми да овладее травматичните събития, за да се опита да ги обезсили чрез повторение. При повторението се разкрива част от някаква субективна истина, тъй като травмата не е следствие от нахлуването на трагично събитие в живота на индивида (на един колектив), а ефект от функционирането на фантазма, т.е. на сценария, който всеки субект (всеки колектив) създава, за да закрие онова, което не може да понесе при срещата си с Реалното. В противовес на традиционната идея за „национална идентичност“ (онази, която възприема себе си като някакво окръглено Едно), можем да мислим – заедно с Лакан – за някаква форма на идентифициране с Единичната черта, която няма нищо общо с кръга или сферата, а просто с чертата (без никакво съдържание), която тъкмо поради това може да се окаже опора за несъзнавания субект на националната История. Според авторката на статията става дума за една форма на символна идентификация, която стои в самото начало на историята на българския народ, макар че впоследствие е изоставена за сметка на една идентификация от чисто въображаем тип.

АРХИВ, ТРАВМА, ПОМИРЕНИЕ

Ясна Котеска

Текстът разказва историята на македонския поет Йован Котески (1932–2001), баща на авторката, и неговата съдба през комунистическия период. В течение на почти целия си живот той е поставен под наблюдение от комунистическите тайни служби на Титова Югославия. Досието на Йован Котески, водено под полицейското кодово име Интимният („Интимист“), е едно от 14 572 официално оповестени лични досиета от македонския комунистически период. Текстът пояснява статута на тези досиета в днешна Република Македония, които по принцип са закрити за обществеността, т.е. те са достъпни, но с много сериозни ограничения. Авторката се застъпва за пълно отваряне на архивите за изследователите, заинтересованите страни и обществеността. Текстът се опитва да обясни възможните механизми за помирение, т.е. какво и защо е нужно за възстановяването ни в днешния посткомунистически свят.

 

Следва...

Copyright © 2012 sp-bg.eu. All Rights Reserved.