Резюме: В рамките на феноменологичната психопатология, започвайки от Ясперс, изследването на психичните разстройства се основава на разбиране на преживяванията от първо лице. В същото време шизофренията се явява граничен случай за подобен подход, доколкото изправя разбирането пред радикална неразбираемост. В този контекст т.нар. прекокс чувство, въведено от Рюмке, разкрива напрежението между недостъпността на шизофренния опит и непосредственото усещане за неговото патологично присъствие в клиничната среща. Този феномен обаче може да бъде преосмислен чрез феноменологичен анализ на афективността и интерафективния контакт. Вместо да бъде редуцирана до отделни емоционални състояния, афективността се разглежда като фундаментално измерение, което прави възможна отнесеността между изживяваната телесност, самостта, света и другите. От тази гледна точка връзката между въплътеност и афективност придобива фундаментално значение за разбирането на афективния резонанс като условие за емпатично настройване. Феноменологията на Марк Ришир предоставя силно евристичен инструментариум за разработване на последователна феноменологична позиция относно шизофренната афективност, доколкото схваща афективността като предрефлексивен пласт на опита и я свързва с двойната конституция на телесността. В тази перспектива подходът му към афективността може да бъде продуктивно съпоставен със съвременни феноменологични модели на шизофренията. Изследването аргументира тезата, че феноменологията на Ришир позволява афективността да бъде мислена като оперативно основание на нарушенията на минималния Аз, като същевременно откроява нейното нередуцируемо интерсубективно измерение.

Abstract: Within phenomenological psychopathology, beginning with Jaspers, the investigation of mental disorders is grounded in a systematic understanding of lived experience from the first-person perspective. At the same time, schizophrenia appears as a limit case for such an approach, insofar as it confronts understanding with radical opacity. In this context, the so-called praecox feeling, introduced by Rümke, reveals a striking tension between the inaccessibility of schizophrenic experience and the immediate sense of its pathological presence within the clinical encounter. This tension can be reconsidered through a phenomenological analysis of affectivity and interaffective contact. Rather than being reduced to discrete emotional states, affectivity is approached as a fundamental dimension that articulates the relation between corporeality, self, world, and others. From this perspective, the link between embodiment and affectivity becomes decisive for understanding affective resonance as a condition for empathic attunement. The phenomenology of Marc Richir offers a particularly fruitful framework in this regard, as it situates affectivity within a pre-reflective layer of experience and connects it to a twofold constitution of corporeality. In this perspective, the Richirian approach to affectivity can be productively brought into dialogue with recent phenomenological models of schizophrenia. It allows affectivity to be understood as the operative ground of minimal self-disturbance, while at the same time highlighting its intersubjective dimension.